ИК Хермес с бестселър за майката на Леонардо
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
УСМИВКАТА НА КАТЕРИНА – МАЙКАТА НА ЛЕОНАРДО
от
Карло Вече
Обем: 560 стр.
Цена: 24,95 лева
ISBN: 978–954–26–2398–4
Превод: Наталия Василева Христова
Нов взор върху произхода на Леонардо да Винчи, основан върху голям брой научни проучвания и неотдавна открити архивни документи.
Очаквайте бестселъра „ Усмивката на Катерина – майката на Леонардо “ на 5 ноември!
За създателя
Карло Вече е прочут италиански публицист и академични учител. Той е откривател на Ренесанса, специализирал в историята на литературата и цивилизацията. Професор е по италианска литература в университета „ Ориентале “ в Неапол и шеф на докторантската школа по литературни, лингвистични и сравнителни проучвания. Преподавал е и в университетите в Павия (Катедра по палеография и музикална лингвистика, Кремона), Киети и Мачерата. Бил е гостуващ професор в Сорбоната и в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Изследователската му активност е фокусирана върху Ренесанса и творчеството на великия Леонардо да Винчи.
След големия интернационален триумф на „ Усмивката на Катерина – майката на Леонардо “ романът излиза и на български език.
За книгата
Тази книга наблюдава невероятната история на Катерина – момиче, родено в кавказките планини, което язди кон, живее в естетика с природата и пази легендите на своето племе. Един ден животът й поема в непредвидена посока, когато е принудително отведена от родния си край. Заловена в Тана, последната венецианска колония в устието на Дон, Катерина поема на удивително странствуване през Черно и Средиземно море, достигайки Флоренция в разгара на Ренесанса.
Младата робиня Катерина се сблъсква с доста премеждия и непознати нрави и традиции, само че не не помни корените си. Най-щастливото събитие в живота й е появяването на сина й, който тя обича повече от всичко. Тя му предава безкрайната си обич към живота, към всички естествени творения и към свободата, а той се трансформира в един от най-великите създатели в историята на изкуството, чието име знаят всички: Леонардо да Винчи.
Историческата линия в книгата е основана върху голям брой научни проучвания и неотдавна открити архивни документи, които ни дават изчерпателен взор върху произхода на гениалния създател от Ренесанса.
Това произведение е преведено със съдействието на Центъра за книги и четене към Министерството на културата на Италия.
Откъс
Дванадесета глава
Леонардо
Може би тя е най-голямата загадка в живота ми.
Тайна, скрита надълбоко в сърцето. Така ме е обсебила, че не ми дава мира и ме тласка да ходя напред, оттатък границите на познанието и опита, кара ме да занемарявам започнатите произведения, незавършени и надалеч от идеала, и да стартирам все нови и нови, които знам, че няма да довърша, с невъзможното очакване, че някъде ще я открия и още веднъж ще видя очите ù. И в това време споменът за нея нежно успокоява всяка моя паника, също както преди време с песента, която ми пееше, до момента в който ме люлееше като дребен.
Никога няма да не помни тази ария, въпреки думите да ми бяха неразбираеми, неразгадаеми. Мелодията се повтаряше тъжно и ритмично. Разказваше се за един черен човек, дето обикаля към къщата и желае да открадне децата, които не спят, само че за благополучие нищо не разбирах, стигаше ми единствено да слушам гласа и дишането на мама. Години по-късно тя ми изясни, че тази ария не е на майчиния й език, а на езика на различен народ, съветския, тъй като нейната дойка е била рускиня. Когато я карах да ми приказва на нейния роден език, тя мълчеше и единствено се усмихваше. Мисля, че с времето го беше не запомнила, оня чудноват език, на който беше разговаряла в детството си.
Времето окончателно похабява всичко. Не единствено извън, само че и от вътрешната страна: думите, езиците, спомените, възприятията, идеaлите, в които сме вярвали на млади години и сме считали за безконечни. Времето похабява и нас самите, тялото и душата, както огънят постепенно гълтам восъка на свещта, който го зарежда, и най-после угасва дружно с нея. Целият ми живот беше битка с времето и забравата. Защото не желаех да не помни нито момент от него. Не желаех след гибелта и разлагането на земното й тяло да изчезне всичко това, което пазех от нея: загатна за лицето й, за гласа й, за усмивката й, за ръцете й.
Първият спомен от детството ми би трябвало да е обвързван с нея, само че е толкоз чудноват и загадъчен, че не мога да му дам рационално пояснение. Не знам дали е същински спомен, или по-скоро фикция, някакъв сън с отворени очи.
Струва ми се, че съм в люлката и от небето към мен се спуска ястреб, отваря ми устата с опашката си и неведнъж ме удря с нея сред устните. Щом съм в люлката, значи съм бил най-малко на две: по какъв начин е допустимо да имам спомен от такава нежна възраст? В дейностите на ястреба има някакво двусмислие, нещо не се връзва, а това ме кара да се трежова. За едно новородено най-хубавият миг на цялостно наслаждение е завръщането в обятията на майката, повторното обединение с нея, когато устенцата намират нейното зърно и стартират да сучат бялата и топла живителна течност. Опашката на ястреба много се разграничава от майчината гърда. И този жест на удрянето на опашката в устата ми се коства по-скоро проява на принуждение, в сравнение с обич.
Странно е, че птицата от загатна ми е таман ястреб, тъй като доста обичам да го следя по време на полет, това е една от главните загадки, които желая да схвана. Стотици пъти съм го рисувал по полетата на тетрадките си, стотици пъти съм се опитвал да показва траекторията на полета му в схеми и графики и да опиша ясно с думи неговите придвижвания. Ястребът е хищна птица, типична за селския район, в който съм роден. Винаги ме е привличал методът му на хвърчене: той се пробва с минимални старания да се възползва от всички естествени детайли, като въздух, вятър, спомагателни течения. Само с няколко маха на крилата се издига на големи височини, като намира уместно въздушно течение и си стои тихичко горе в небето, като че ли е висящ и лишен от тегло, като че ли земното привличане не му въздейства, като малко мрачно леке, обрисувано от следобедната светлина, което прави мудни необятни кръгове и след това ненадейно и стремглаво се спуска надолу и нанася гибелен удар. Точно в този момент се вижда опашката му, която играе значима роля: красива и необятна като ветрило, тя му служи за рул и сменя посоката на полета, като нанася и последния щрих при улова на плячката.
Ястребът ме е научил на доста неща, с цел да мога да осъществя най-голямата си фантазия: да полетя като птица…
п редставя
УСМИВКАТА НА КАТЕРИНА – МАЙКАТА НА ЛЕОНАРДО
от
Карло Вече
Обем: 560 стр.
Цена: 24,95 лева
ISBN: 978–954–26–2398–4
Превод: Наталия Василева Христова
Нов взор върху произхода на Леонардо да Винчи, основан върху голям брой научни проучвания и неотдавна открити архивни документи.
Очаквайте бестселъра „ Усмивката на Катерина – майката на Леонардо “ на 5 ноември!
За създателя
Карло Вече е прочут италиански публицист и академични учител. Той е откривател на Ренесанса, специализирал в историята на литературата и цивилизацията. Професор е по италианска литература в университета „ Ориентале “ в Неапол и шеф на докторантската школа по литературни, лингвистични и сравнителни проучвания. Преподавал е и в университетите в Павия (Катедра по палеография и музикална лингвистика, Кремона), Киети и Мачерата. Бил е гостуващ професор в Сорбоната и в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Изследователската му активност е фокусирана върху Ренесанса и творчеството на великия Леонардо да Винчи.
След големия интернационален триумф на „ Усмивката на Катерина – майката на Леонардо “ романът излиза и на български език.
За книгата
Тази книга наблюдава невероятната история на Катерина – момиче, родено в кавказките планини, което язди кон, живее в естетика с природата и пази легендите на своето племе. Един ден животът й поема в непредвидена посока, когато е принудително отведена от родния си край. Заловена в Тана, последната венецианска колония в устието на Дон, Катерина поема на удивително странствуване през Черно и Средиземно море, достигайки Флоренция в разгара на Ренесанса.
Младата робиня Катерина се сблъсква с доста премеждия и непознати нрави и традиции, само че не не помни корените си. Най-щастливото събитие в живота й е появяването на сина й, който тя обича повече от всичко. Тя му предава безкрайната си обич към живота, към всички естествени творения и към свободата, а той се трансформира в един от най-великите създатели в историята на изкуството, чието име знаят всички: Леонардо да Винчи.
Историческата линия в книгата е основана върху голям брой научни проучвания и неотдавна открити архивни документи, които ни дават изчерпателен взор върху произхода на гениалния създател от Ренесанса.
Това произведение е преведено със съдействието на Центъра за книги и четене към Министерството на културата на Италия.
Откъс
Дванадесета глава
Леонардо
Може би тя е най-голямата загадка в живота ми.
Тайна, скрита надълбоко в сърцето. Така ме е обсебила, че не ми дава мира и ме тласка да ходя напред, оттатък границите на познанието и опита, кара ме да занемарявам започнатите произведения, незавършени и надалеч от идеала, и да стартирам все нови и нови, които знам, че няма да довърша, с невъзможното очакване, че някъде ще я открия и още веднъж ще видя очите ù. И в това време споменът за нея нежно успокоява всяка моя паника, също както преди време с песента, която ми пееше, до момента в който ме люлееше като дребен.
Никога няма да не помни тази ария, въпреки думите да ми бяха неразбираеми, неразгадаеми. Мелодията се повтаряше тъжно и ритмично. Разказваше се за един черен човек, дето обикаля към къщата и желае да открадне децата, които не спят, само че за благополучие нищо не разбирах, стигаше ми единствено да слушам гласа и дишането на мама. Години по-късно тя ми изясни, че тази ария не е на майчиния й език, а на езика на различен народ, съветския, тъй като нейната дойка е била рускиня. Когато я карах да ми приказва на нейния роден език, тя мълчеше и единствено се усмихваше. Мисля, че с времето го беше не запомнила, оня чудноват език, на който беше разговаряла в детството си.
Времето окончателно похабява всичко. Не единствено извън, само че и от вътрешната страна: думите, езиците, спомените, възприятията, идеaлите, в които сме вярвали на млади години и сме считали за безконечни. Времето похабява и нас самите, тялото и душата, както огънят постепенно гълтам восъка на свещта, който го зарежда, и най-после угасва дружно с нея. Целият ми живот беше битка с времето и забравата. Защото не желаех да не помни нито момент от него. Не желаех след гибелта и разлагането на земното й тяло да изчезне всичко това, което пазех от нея: загатна за лицето й, за гласа й, за усмивката й, за ръцете й.
Първият спомен от детството ми би трябвало да е обвързван с нея, само че е толкоз чудноват и загадъчен, че не мога да му дам рационално пояснение. Не знам дали е същински спомен, или по-скоро фикция, някакъв сън с отворени очи.
Струва ми се, че съм в люлката и от небето към мен се спуска ястреб, отваря ми устата с опашката си и неведнъж ме удря с нея сред устните. Щом съм в люлката, значи съм бил най-малко на две: по какъв начин е допустимо да имам спомен от такава нежна възраст? В дейностите на ястреба има някакво двусмислие, нещо не се връзва, а това ме кара да се трежова. За едно новородено най-хубавият миг на цялостно наслаждение е завръщането в обятията на майката, повторното обединение с нея, когато устенцата намират нейното зърно и стартират да сучат бялата и топла живителна течност. Опашката на ястреба много се разграничава от майчината гърда. И този жест на удрянето на опашката в устата ми се коства по-скоро проява на принуждение, в сравнение с обич.
Странно е, че птицата от загатна ми е таман ястреб, тъй като доста обичам да го следя по време на полет, това е една от главните загадки, които желая да схвана. Стотици пъти съм го рисувал по полетата на тетрадките си, стотици пъти съм се опитвал да показва траекторията на полета му в схеми и графики и да опиша ясно с думи неговите придвижвания. Ястребът е хищна птица, типична за селския район, в който съм роден. Винаги ме е привличал методът му на хвърчене: той се пробва с минимални старания да се възползва от всички естествени детайли, като въздух, вятър, спомагателни течения. Само с няколко маха на крилата се издига на големи височини, като намира уместно въздушно течение и си стои тихичко горе в небето, като че ли е висящ и лишен от тегло, като че ли земното привличане не му въздейства, като малко мрачно леке, обрисувано от следобедната светлина, което прави мудни необятни кръгове и след това ненадейно и стремглаво се спуска надолу и нанася гибелен удар. Точно в този момент се вижда опашката му, която играе значима роля: красива и необятна като ветрило, тя му служи за рул и сменя посоката на полета, като нанася и последния щрих при улова на плячката.
Ястребът ме е научил на доста неща, с цел да мога да осъществя най-голямата си фантазия: да полетя като птица…
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ